Жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев" - ІІ част

Продължение.

Дали през 1982г. комбинатът е кръстен на Брежнев случайно, или в изблик на черен хумор от някой партиен съветник, това не знаем.

Но знаем, че др. Брежнев в късните години на управлението си се превръща в символ на разрухата, склерозата и в крайна сметка - моралния и стопански фалит на съветския режим:

Последните години от управлението на Леонид Брежнев получават в литературата названието "застой" и се характеризират с обща криза в съветския режим, нарастващи негативни тенденции в икономиката и извънредно увеличение на бюрократическия апарат. Знаменитата фраза на Брежнев е: "Меня окружают милые, симпатичные, очень преданные люди, медленно сжимающие кольцо…" (Мен ме обкръжават мили, симпатични, много предани хора, бавно затягащи обръча... ). В този момент Брежнев е вече тежко болен.

(От "Уикипедия").

Комбинатът "Кремиковци" сам е символ на криза, негативни тенденции в икономиката и пагубните последици от "стопанската инициатива" на бюрократичния апарат на режима:

- Кремиковци не ползва рудата от "находището", а внася по море от СССР;

- Кремиковци не ползва въглища от български рудници, а внася от СССР;

- Началната суровина пътува с влак, по море и пак с влак, с едничката цел да бъде преработена връз главите на 1 милион софиянци.

- Крайният продукт поема по обратния път с влак и по море. Софиянци вече са "пречистили" страничните продукти на производствения процес с дробовете си.

В резултат, налице е едно драматично губещо производство, самоцелно разкарване на товари по суша и море и ангажиране на ресурса на националните железници и портове без никакъв икономически смисъл. (прочее, ангажирането на тези ресурси ще има огромно негативно значение в бъдеще...)

През 1981г. Брежнев е още жив, макар и много болен.


Комбинатът, който от 1982г. гордо се кичи с името "Брежнев", е по-скоро мъртвороден. Да се говори за неговата "жизнеспособност" е по-цинично от подигравка с жизнеността на грохналия Кремълски деспот.

Ходи Брежнев по коридорите на Кремъл и среща Надежда Крупская.

- Леонид Илич, не ме ли помните, аз съм Надежда Крупская - загрижено казва тя.

- Помня Ви, помня Ви... и Вашия съпруг другаря Крупский също чудесно си спомням...

Но разцветът на "Кремиковци" - гордостта на родната индустрия - надали е толкова забавна тема. Заводите носят милиони долари загуба на едва кретащата икономика, а комините им бълват отрова върху посивялата столица:



През 1989г. мнозина очакваха отровния мастодонт на соц-индустрията да бъде затворен. За съжаление, историята ни беше подготвила друго развитие...


Следва...

За жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев"

Историята започва през далечната 1916г., скоро след влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Германия и съюзниците й страдат от ограничен достъп до природни реусрси. Войната вече е "окопна", без перспектива за близка развръзка, и поглъща хиляди тонове стомана и чугун дневно.

Екип немски инженери изследва района на село Кремиковци, Софийско, и открива залежи на желязна руда. За огромно съжаление на съюзниците, находището е бедно, а географското му разположение - на повече от 250 км по ЖП линия от най-близкия воден път - го прави напълно безперспективно. Нещо повече - близките въглищни находища (Перник например) не предлагат гориво с достатъчно качество за захранване на високи (домени) пещи. Въпреки затрудненото положение на страната си, немските инженери знаят едно златно правило на черната металургия: За успешен металургичен проект е необходимо да са налице най-малко две от следните три условия: Качествена руда, качествено гориво, воден транспортен път.

Кремиковци не разполага с нито един от тези ресурси. Дори и рудата да беше с високо качество (а тя никога не е била), металургични заводи в Софийското поле пак биха били осъдени на загуба и фалит. Немските инженери си заминават да търсят по-перспективен източник на ресурси...

Историята продължава през 50-те години на ХХ век. Съветски инженери "откриват" Кремиковското рудно находище. Открили са най-вероятно тетрадката на някой обискиран чиновник на минното дело, участвал в проучванията четиридесет години по-рано, или някоя папка в държавните архиви. Епохата е благодатна за налудни стопански начинания - социалистическата стопанска наука не познава понятията "доходност" и "печалба", а Лисенко отглежда студоустойчива пшеница в Сибир.

Признателна България благодари на братушките и с Постановление на МС от 1956г. започва изграждането на могъщия комбинат. Така започва официалната история на СМК "Кремиковци", по-късно наречено СМК "Леонид Илич Брежнев".

Следва...

Далече, далече...

Помните ли филма от 1992?

Аз не помня много, но си спомням ключовата сцена в края: Стотици заселници, бедни и богати, окъсани и официално облечени, с коне и с каруци, се втурват в луда надпревара за заветното парче земя в новите територии.

Същата история можем да прочетем в "Белю Пушилката", но там надбягването е към златните жили на Клондайк.

Same old story, както казват самите американци. Понякога забавна, понякога излишно идеализирана или патетична.

Пистолетът гръмва и стотици врели и кипели, брулени от вятъра мъже започват борба за земя, богатство, препитание, за материална ценност, която ще осмисли живота им.


04 Февруари 2008г., София, България.

09.00 ч.

Десет хиляди семейства от гр. София се втурват в дебрите на интернет страницата за записване в столичните детски градини. По-бързият печели... В усилието са впрегнати всички ресурси. Татко джитка от офиса, мама от домашния компютър, баба е изпратена в интернет-кафето, а дядо следи новините за надпреварата едновременно по трите национални телевизии, четири кабеларки и нарочната емисия на Дарик. Комшийката Сийка следи форума "БГ Мама" (и сякаш само тя върши нещо смислено...).

Ядец.

Състезанието няма да се състои. Неизвестни хакери са хакнали перфектната система на Столична община. Враговете на Бай Бойко не спят... В настъпилия медиен хаос никой не обръща внимание на съществения въпрос:

Защо, по дяволите, изобщо трябва да има състезание?

Пропускаме важен факт: Новите територии на американския запад, също както и златните залежи в Клондайк, са a priori изчерпаем природен ресурс. "Най-бързият печели" може би не е справедлива система, организираните състезания за забиване на колче в мечтания парцел може да ни изглеждат дори отвратителни. Но няма как парцелите да стигнат за всички.

В последните години Столична община възприема детските градини като обективна даденост - те са толкова и толкова, разположени са тук и тук (очевидно разположението им никак не отговаря на местоживеенето на децата, които ги посещават). Кой се докопа, докопа. Детските градини са извън дейността на общинската администрация, нещо като Божие дело, изчерпаем природен ресурс. Никнат между блоковете, напоследък реколтата е слаба, сигурно заради наводненията.

Най-бързият печели.

Тъжно, но факт. Точно 11 години след реалния старт на реформите в България, все още сме Far and away от идеята за културно, справедливо, водено от принципите на пазара и социалната ангажираност общество.