В началото на 30-те години, във Ваймарска Германия,
социалдемократите проявяват тесногръдие и отказват сътрудничество с католическата Партия на Центъра, като се обосновават с догматични
класови съображения. Десетилетие по-късно, това тяхно решение е единодушно оценено като политическа безотговорност, граничеща с престъпление.
В началото на 30-те години, във Ваймарска Германия, традиционните партии от консервативната националистическа десница проявяват неочаквана гъвкавост и се съюзяват с Национал-социалистическата Германска Работническа Партия, като се обосновават с мъгляви съображения за националния интерес и болшевишката опасност. Десетилетие по-късно, това тяхно решение е единодушно оценено като политическа безотговорност, граничеща с престъпление.Двете противоположни тактически решения на традиционните немски партии водят до един резултат – шеметния възход на Фюрера, с всички известни последици за традиционните партии и съвсем не само за тях. Естествено, всяко позоваване на драматичните събития от края на Ваймарската република е пресилено. И все пак, в двата описани случая има нещо общо, характерно съвсем не само за тях, а за множество политически кризи и за повечето формални демокрации:
И в двата случая традиционни партии оставят без представителство умерените, демократично настроени и очакващи разумна промяна граждани. Всяка подобна политическа криза се проявява в
отстраняването от обществения разговор на хората, които имат висок стандарт за политика и съответно – високи очаквания от избраниците си при упражняването на властта, за сметка на зависими и увлечени от популистки тези избиратели, подвластни на опростени и догматични заклинания. В конкретните примери, „
класовата борба“ и „
болшевишката опасност“ изместват разговора в самите демократични партии. Мерките срещу инфлацията и корупцията, борбата с политическото насилие и усилията за демократична промяна на обществото са забравени. Тези, които се интересуват от тях, не са интересни за политическия елит.
Привържениците на демокрацията не участват в демократичния вот – и естественият резултат е цялостен провал на демокрацията.
Но стига с историческите примери... Естествено, повод за размислите ми е решението на ръководството на ДСБ да участва в създаването на обща управленска алтернатива заедно с партията на столичния кмет – ГЕРБ, и конкретно – статията на г-н Димитър Бъчваров „За алтернативата“ от предния брой на в-к „Седем“. (Тук е може би мястото да кажа, че политиците, които уважавам и ценя повече от г-н Бъчваров не запълват пръстите на едната ми ръка. Ако изразявам несъгласие с конкретна позиция, това е всичко друго, но не и лична атака)
Единственият (и най-трудният) начин, по който бих могъл да оценя тази позиция е именно чрез нейното въздействие върху политическото поведение на ... умерените, демократично настроени и очакващи разумна промяна граждани. Гражданите, които категорично не одобряват начина на управление на тройната коалиция, и които – за съжаление – твърде често изразяват неодобрението си, като просто не гласуват... Коментаторите и повечето действащи политици изглежда са съгласни, че отказът от гласуване на мнозинството активни граждани (естествени поддръжници на политическата свобода и конкурентната икономика) се дължи от една страна на отвращението от политическата система, а от друга – на прочутата липса на политическа алтернатива. Съгласни сме a priori, че мнозина от хората, които движат обществото и стопанството ни напред, оценяват политическата среда като чужда и дори враждебна. Не спорим, че те трудно виждат в посланията на опозиционните политически партии промяната, която желаят. И естествена цел на всеки опозиционен политик е именно да предложи тази алтернатива, която да извика активните българи обратно към участие в обществения живот...
Въпросът, следователно, е дали общите действия на партиите от ЕНП предлагат такава промяна? Дали те – заедно, в рамките на обща алтернатива – могат да предложат такива реформи на политическата система, които да преодолеят отвращението на гражданите с висок политически стандарт и високи очаквания? Дали са способни да убедят избирателите, че ще променят начина на упражняване на властта и на харчене на обществените средства? Че системата на чиновнически произвол в частен интерес ще бъде реформирана в намалена, стегната администрация, която да формулира общите дела и защитава единствено публичния интерес?
За съжаление, поне днес, моят отговор е отрицателен. Огромният проблем пред партиите от ЕНП не е, че са разделени, или че са недостатъчно „десни“. Огромният проблем е, че те трудно назовават реалните проблеми на статуквото и рядко предлагат техните очевидни и болезнени за олигархията решения. Липсват примери за общини, в които местните десни управници са въвели принципно нов модел на управление и харчене на обществения ресурс (Столична община е просто ужасен пример за бюджетно планиране, прозрачност и финансов контрол). Липсват идеи за преодоляване на административния хаос и корупция в строителството, липсват инициативи за опазване на останалото от околната среда, липсва програма за закрила на най-уязвимите и мизерстващи обществени групи. Не виждам конкретни идеи за намаляване на административния натиск и освобождаване на стопанската конкуренция.
Накратко – в момента партиите от ЕНП представляват силна алтернатива за смяна на властта и семпла идея за промяна на статуквото.
Знам, че моите приятели и съпартийци от ДСБ ще ми възразят, че много от критиките по-горе са несправедливи и не отчитат дейности и позиции на партията ни. И са прави. И тъкмо тук, приятели, влизаме в капана – общата алтернатива е алтернатива на най-малкия общ знаменател. Реформата, която предлагаме заедно е толкова добра, колкото е най-лошото звено в нея. А най-лошото звено надали е способно да предложи на реформистите в България промяната, която желаят, и за която биха гласували...
С горните редове не искам да кажа, че съм против инициативата за съвместни действия за сваляне на тройната коалиция. Оставка на правителството е най-важното, което може да се случи на България днес. И правителство на партиите от ЕНП е сигурно най-доброто за утре.
Но обща алтернатива, предложена от ДСБ, СДС и ГЕРБ, не е алтернатива на днешните обществени недъзи. За да се съхрани и утвърди като реформистка партия, ДСБ трябва да развие и защити собствени отличителни послания. Да определи и привлече собствените си избиратели-реформисти, и да защитава интересите им без компромис от днес, и след парламентарните избори.
За да може да предложи най-доброто и след 10, и след 15 години.