ЗА ЧОВЕКА КОРИТАРОВ, СЛУЧАЯ “АЛБЕРТ” И ЧЕПИЦИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРЕН АТАШЕ

Иво Беров е прав.

Няма “случай Коритаров”. Георги Коритаров е човек.

Но има “случай Алберт”. И за този случай иде реч...

В романа “Добри поличби” на Нийл Геймън и Тери Пратчет има един персонаж, който безцелно обикаля “Хайд парк” и храни лебедите. Специфичният шлифер и особено обувките му издават, че той най-вероятно е “българският културен аташе”. Това, разбира се, е евфемизъм – нарицателно за ченге под дипломатическо прикритие в посолството на соц. държава. Зле облечен безделник, който с поведението си, с гузния си миши поглед, дори с облеклото си издава принадлежност към тайните служби. За западните служби и дипломати никога не е било тайна каква дейност извършват българските аташета и в повечето случаи незавидното битие на “разузнавачите” ни е предизвиквало присмех и съжаление.

Днес сутринта имах съмнителното удоволствие да наблюдавам двама от тези клетници, които въздишаха по патриотичните си подвизи и взаимно си лъскаха остатъците от достойнство, потъмнели, омачкани и захабени като чепиците на аташето от “Хайд парк”. Гледах и си мислех, че хич не е трудно да си обясним падението на “комунистическия строй” – ако е разчитал на объркани мошеници като Георги Коритаров и Минко Герджиков да оцелее, явно не е имал никакъв шанс.

Представих си Минко Герджиков, който се прокрадва по тъмни доби към тайната си квартира в Атина... Чепиците с некачествена найлонова подплата спарват краката му в горещата лятна вечер, потната му устна потрепва под настръхналия мустак.

« … винаги съм се притеснявал, когато провеждаш такива мероприятия или срещи дали този човек, с който се срещаш, няма да е някакъв провокатор, дали няма да се проследили, без да си забелязал, дали няма да се случи нещо, тъй като обикновено срещите се правят в късни часове, когато си сам.»

- сподели агент Минко, а аз разбрах, че него го е страх от тъмното… А докато Минко се е страхувал от тъмното, всички видове западни резиденти в Атина чудесно са знаели, че Минко е българско ченге, присмивали са се на чепиците му, на настръхналите му мустаци и на потната му устна. Подигравали са се на смутеното му пръхтене и внимателно са следили евтините му финансови машинации. Защото Минко не дължи кариерата си във фирми на «Мултигруп» и в администрацията на успешно преминатия тест за интелигентност. Дължи я на школовката в КГБ и на дейността си в края на 80-те години, когато същото патриотично ПГУ изнасяше каквото свари от България и го пъхаше в задгранични фирми. Една от тези фирми се казваше «МултиАРТ», с регистрация в Женева. Създадена от Илия Павлов и Димитър Иванов (да, същия Димитър Иванов)… Такива работи.

Не е случайно, че западните служби и днес знаят повече за червените мафиотски пари от българските граждани. Просто западните служби знаят отдавна, че Минко е ченге. А българските граждани го разбраха едва вчера.

Разбраха и, че агент Алберт хем е приел да сътрудничи на ПГУ защото жестоко са го притиснали и не е имал друг избор, хем го е направил с желание и преизпълнен с идеализъм. Освен това той не е знаел с какво се захваща и затова се е захванал, ама от друга страна той сега знае с какво се е захванал и би се захванал пак, но не в днешна България, която унижава ченгетата си. Сигурно във вчерашна България, която се грижеше за тях. Но пък от друга страна той никога не е харесвал тази «вчерашната» България и дори се е борил срещу нея и е помагал на реформаторите да я реформират.

Аз разбрах едно. Нито България е предала Минко и Алберт, нито те са предали България. Твърде жалки, твърде дребни са за такова деяние. Единственото, което са предали, е достойнството си. И не са го предали тогава – преди двадесет години. За поведението преди двадесет години аз съм твърде млад да съдя и дори да преценявам. Предадоха го днес сутринта.

Но... запазиха чепиците.